top of page

    Гражданска журналистика
        от Джей Роузен
 
   Участвам в едно движение за промяна на начина, по който американската преса вижда и прави нещата. То се нарича "публична" или " гражданска" журналистика. Отначало бяхме група професионалисти, разбрали, че нещо сериозно не върви в журналистиката напоследък. Какво не върви личи и от едно скорошно изследване на компанията Times Mirror, според което 71% от американците мислят, че медиите стоят на пътя на обществото при решаването на собствените му проблеми. " Гражданските журналисти" са хора, които вземат насериозно такива сигнали. Те разбират, че пресата има вина за тъжната картинка на публичния живот и се опитват да променят себе си колегите си.
   Гражданската журналистика е поне ТРИ НЕЩА:
   Първо, тя е една нова концепция за мисията на медиите.
   Второ, тя е вече и практика, постепенно разширяваща се в американската журналистика.
   На трето място тя е движение на хора и организации.
 
   Според концепцията, не може журналистиката в едно общество да струва нещо, ако публичният живот не струва. Ако публичният живот в Америка не върви, значи и журналистиката не върви. Журналистите трябва да напрявят каквото зависи от тях за да помогнат на гражданите да участват пълноценно в публичния живот и да ги вземат на сериозно, когато участват. Медиите са отговорни за създаването и поддържането на истински публичен диалог - те са тези, които правят от него "делиберативен диалог" (диалог, в който волята на гражданиите се изразява най-пълно и точно - бел.ред.).
   Медиите трябва така да префокусират картината, която дават на публичния живот, че гражданите да не бъдат само зрители в една игра, доминирана от професионалисти и технически лица.
   И може би най-важното - журналистите трябва да се научат да виждат в НАДЕЖДАТА ресурс, който не може безкрайно да се експлоатира без огромни загуби и за тях, и за нас, гражданите.
 
   Гражданската журналистика е също и комплекс от практики. Повечето примери са в местни издания, които контактуват с гражданите по нов начин.
   Напр. вестникът The Charlotte Observer при избирателната кампания през 1992 г. изоставя отразяването тип "конно надбягване" и вместо него избира отразяване тип " граждански дневен ред", както го наричат те - отразяване, което е подчинено на приоритети и дискусионни въпроси, формулирани от самите граждани. При важна реч на кандидатите по време на кампанията съдържанието й се отразява по матрица, взета от "гражданския дневен ред", при което лесно се вижда, доколко в речта присъстват проблемите и грижите на гражданите.
 
   Тази промяна изглежда скромна, но всъщност отразява едно фундаментално изместване в мисията на кампанийната журналистика. Водещата тема вече не звучи напр. като "кандидатите маневрират и манипулират в търсенето на гласове", а като "Гражданите в Шарлът искат сериозна дискусия".
   Подходът на "Шарлът" е широко известен и подражаван, защото отговаря на отколешното негодувание срещу доминацията на професионалистите в предизборния диалог и срещу цинизма, който те внасят в него.
   Друг вид инициатива на гражданска журналистика виждаме във вестника Norfolk Virginian-Pilot. Неговите редактори създават "екип за публичен живот" - репортери ориентирани към нов начин на отразяване на политиката и управлението. По-рано тези репортери са прикрепени към една или друга институция или градския съвет, което предопределя тяхната гледна точка. "Екипът за публичен живот" търси друг тип отразяване на публичния живот, в което зрителният ъгъл е "отдолу-нагоре". То включва градския съвет, но не тръгва оттам.
   Една от техниките на екипа са малките делиберативни форуми - т.нар. "квартални разговори", в които целта е, не хората да се питат какво четат и да се изследват техните мнения (по готови въпроси), а да се открие как гражданите като непрофесионалисти назовават и подреждат проблемите в публичния дневен ред. Тези форуми стават изходна точка за политическото репортерство във вестника, измествайки старите източници на новини - машинации и ходове на "вътрешни хора" и публични лица.
 
   Друг случай на гражданска журналистика е създаването на обществени форуми, в които гражданите се включват в `делиберативен' диалог. На няколко места - Boulder, Colo., and Olympia (Вашингтон) - вестнициите преднамерено интервенират в една летаргична среда и събират граждански лидери, експерти и групи от граждани, които чертаят заедно дългосрочни визии за дадената общност, които после се публикуват и дискутират чрез вестника.
   В редица случаи усилията са насочени към фокусиране на гражданското репортерство върху търсенето на решения за различни обществени проблеми. Прилагат се мерки, повишаващи присъствието и "видимостта" на гражданите в новините, напр. чрез разказване на истории за хора, решили да се намесят и постигнали някакъв ефект. В други случаи това са кампании за мотивиране хората към гласуване, вкл. регистриране в лобито на вестника. Друг подобен пример за привличане на хората към участие е в-к Neighborhood Repair Kit в Минеаполис.*
 
   Третата форма на гражданската журналистика е движението. В традицията на американските обществени реформи това движение се опитва да напомни на журналистиката нейната най-дълбока обществена мисия. Движението тръгва от професионалисти в печата, заедно с малък брой учени и няколко служители в различни институции.
   Ядрото обхваща към 200 души, обкръжени от няколко стотин симпатизанти, подкрепящи общите цели. Повечето, но не всички са журналисти от малки и средни ежедневници, макар че имаме известно присъствие и от по-големи издания, като напр. Boston Globe. Институционната подкрепа идва от проекти като моя (спонсорирани от Knight Foundation в Pew Центъра за гражданска журналистика, финансирана от своя страна от Pew Charitable Trusts), от института за медийни изследвания в Poynter и особено от Kettering Foundation в Дейтън - един мозъчен тръст, който беше инкубатор на идеята.
   Като реформистко движение гражданската журналистика се опитва да предизвика дискусия в гилдията, да разпространява уроци от практиката и да създава контакти между сходно мислещи хора. На този стадий движението е един импулс, идващ от малцинството и главно от регионалния печат, но така или иначе то е на радарния екран на цялата преса и се дискутира навсякъде.
   Тъй като се намираме в самото начало на един дълъг процес на културна промяна в журналистиката, налице са всички възможности движението да бъде маргинализирано или да се разбие от силите на реакцията или в собствената си неспособност да израсте до зрялост. Дори в организации, където водещи редактори подкрепят този подход, гражданската журналистика се отрича в името на традиционни стандарти - особено този за дистанцираност и неангажираност на журналистиката. За онези, в чийто очи всеки опит за "контакт" с гражданите не е нищо повече от "маркетинг", гражданската журналистика е "мода" и "номер" за ловене на публика, при което губел професионализма.
   Едно друго възражение е по-"издаващо". В началото на тази година дебатирах в Public Journal Philadelphia с Leonard Downie, редактор във Washington Post, който неизненадващо отхвърли твърдението, че журналистите са публични лица от какъвто и да било вид. И след като нямат такова качество, те не се нуждаят от философия на действието, каквато е гражданската журналистика. Според това разбиране журналистите са винаги само наблюдатели, а не участници в действието. Много хора от медиите упорито поддържат позицията, че нямат своя картина на света и че те само отразяват света такъв, какъвто е. Журналистите, твърдят те, дори и да влияят върху обществения живот, не са включени в него. Те са говорители на истината, а не нейни създатели. Те са също пазачи-наблюдатели и критици на правителството, но това при тях не е политическа идентичност или политическо изкуство, а неутрално изпълнявана професионална роля. - Другите имат "дневен ред", журналистите просто задават въпроси и събират факти.
   Гражданските журналисти, от своя страна, гледат на себе си като на посреднци в публичния диалог, подпомагащи по-високата гражданска активност, моделиращи `делиберативния' диалог и подпомагащи пълноценния публичен живот. Те са готови да приемат някаква политическа идентичност, но не като борци, заемащи позиция в "ляво" или в "центъра", а само като участници в твърде важната борба за по-жизнена публична сфера, по-пълноценен публичен диалог и въобще за обществен живот, който да струва нещо и да заслужава уважение.
   Моята работа с журналисти промени представата ми за тях. Сега ги виждам като хора, които стремейки се да запазят връзка с обществения живот, са изложени на натиск от две страни. От едната страна, разбира се, е пазарният натиск, идещ от медийната индустрия. От друга страна е натискът, идващ от разпадането на публичната сфера, от отвращението към политиката, от надигащия се цинизъм и отслабващото чувство за общност, което намалява интереса и към самата журналистиката, от спада на гражданската "потентност", от ерозията на грамотността и компетентността.
   Опитът да разбера тези два натиска върху журналистите ме научи да правя разлика между медии и журналистика. Ако смесим двете няма да видим заплахата за второто, идваща от първото и твърде бързо ще се откажем да пледираме за граждански дълг и за ценностите на Първото допълнение (към конституцията), които все още важат за журналистическата професия. Факт е, че журналистите се нуждаят от нашата (гражданска - б.ред.) подкрепа, ако наистина искаме да създадем работеща публична сфера. Медиите заплашват тях, точно толкова колкото и нас (гражданите).
   И на медийните компании гледам по по-различен начин. В някои от тях все още има място за ценностите на публичния живот. Други стесняват това пространство. При това техните корпоративни култури са вече дотолкова обособени и цялостни, че трудно могат да се подвеждат повече под категорията "световен капитализъм".
   Друго нещо, което открих е важността на "корените". Най-привличани от гражданската журналистика са онези журналисти, които имат да бранят нещо повече от професионалния си статус. Те имат корени в общностите, където работят. Те са правили традиционна журналистика и са изпитали разочарованието от вечно нерешаващите се проблеми.
   А тези, които най-бързо отхвърлят гражданската журналистика, са онези журналисти, които летят транзит по пътя - било за Вашингтон или за Ню Йорк и романтично идеализират образа на журналиста като "твърдо-сварен" детектив, разкриващ лъжи и корупцияя и отминаващ към следващия град. Общественият живот не ги интересува. Интересува ги разкритието.
 
   ---------------------------------
   * Джей Роузен e професор по журналистика и директор на Проекта "Публичен живот и медии" в Ню Йоркския университет.
   ** Други прояви на гражданската журналистика в САЩ са интерактивните страници в Интернет на различни вестниции и списания (напр. Споменатия "Бостън Глоуб"), "бумът" на периодичния самиздат (т.нар ZINES) и микро-радиото, което от последните години се легализира в Америка. (бел.ред.)

 

 

Една американска петиция
 
   ДЕМОРАТИЧНОСТ И ОТЧЕТНОСТ НА РАДИО "ПАЦИФИКА"

                 (петиция на слушатели и абонати)
 
   Като слушател и абонат на на р.Пацифика, се считам за негов интегрален член. Слушателите-абонати, осигуряват над от 2/3 от приходите на "Пацифика" и при всяко събиране на вноски ни казват, колко важно е нашето участие.
   Но дойде ли до определяне на програмата и политиката на радото, нямаме никакъв глас. Тогава не участваме. Можем за участваме само като даваме или не даваме пари.
   Радио "Пацифика" се хвали, че понеже не приема никакво финансираане от корпорации, никой не може да му каже какво да излъчва. Но тогава, кой има глас в онова, което прави р."Пацифика"? Защо ние - главният източник поддържщ финансово тази публична институция, нямаме никаква формална власт в нея? Сега в "Пацифика" тече основна вътрешна реорганизация, вкл. значителни изменения и в програмната схема. Организационните промени са такива, че концентрират властта в ръцете на шепа менаджери и членове на съвета, чиито действия са извън контрола на засегнатите от тези действия. И всичко се прави в името на ефективността.
   Такива важни промени се направиха и продължават да се правят без наше знание, участие и съгласие от една администрация, за чийто състав никой не ни е питал.
   Считаме, че липсата на публично присъствие и принос в тези решения и липсата на формална отчетност от страна на служителите на р."Пацифика" пред слушателите-абонати, е твърде сериозен проблем.
   Категорично трябва да е ясно, че р."Пацифика" не принадлежи на неговия управителен съвет и неговата администрация. То принадлежи на всички, които го поддържат със своята работа, време и пари. Структурата на р."Пацифика" трябва да отрязава дела на всеки от нас в него.
   Искаме механизъм за отчетност на администрацията пред слушателите-абонати на радиото, недопускащ без наше информирано съгласие администрацията да решава, коя публика да обслужва и коя да изоставя.
   Искаме най-малко две прости, но съществени промени:
   1. Редовно и често обсъждане със слушателите на политиката на р."Пацифика", вкл. и чрез редовни радиопредаванния, в които слушатели, доброволци, работници от радиото, членове на съвета и мениджъри да дискутират по важните въпроси толерантно и равнопоставено.
   2. Право на слушателите-абонати, работещите в радиото и доброволци да избират повечето от членовете на консултативния съвет и повечето от непостоянните членове на УС.
   (Подписката е в ход по юго-западното крайбрежие на САЩ - Калифорния - http://www.radio4all.org/fp/petition.htm)

 

 

bottom of page